"Добри и Лоши Войни" - едно "писмо" на Димитри Иванов.

-Нещо като предисловие-
Поводът за този пост е поредния майсторки "продукт" на Димитри Иванов - един от корифеите на българската публицистично-художествена журналистика, своеобразен "професор" на сондиращия интелектуализъм и персонален идол от години. Плуващ над моливните аматьори, по мое мнение, той все още продължава да бъде един от малкото в България, които чрез превъзходния си стил на мислене внушават, че изящното писане изисква космополитен разум, талант и преди всичко - отворени за културата и историята на света очи.

Ето и самата статия:

"Добри и лоши войни"

на Димитри Иванов

Хуго Гроций (Hugo Grotius) живял през XVII век. Той бил теолог, драматург и един от основоположниците на международното право. Казал кои войни са добри и кои лоши и че холандците са в правото си да плячкосват португалските търговски кораби.

American Society of International Law ежегодно организира Grotius Lectures. Те са интересни. Ако ви се удаде случай да присъствате, идете; ще бъдете добре дошъл.

Добрите войни са войните, които печелиш и от които имаш полза. Лошите са, които губиш и от които нямаш полза.

- Принадлежността към ЕС принуждава България да воюва на своя земя със своята престъпност и рушветчийство, което наричаме корупция. Тази война трябва и може (донякъде) да бъде спечелена. Тя е добра война и принадлежността към ЕС е хубаво нещо.

- Принадлежността към НАТО е лошо нещо, понеже вкара България в обречени войни (все едно дали под егидата на НАТО или не). Например Афганистан. Западът всуе си мисли, че ще се откупи, както се откупува от сомалийските пирати (апропо, смешното е, че Х. Гроций би ги оправдал). На ви пари, господа талибани, само кажете, че за ваше добро ви убивахме и ще се махнем.

Талибаните ще вземат парите, но унизителното поражение на интервентите се вижда от Хиндукуш до Херат.

Вашингтон нарече Афганистан "Преходна ислямска държава", но Афганистан значи "земя на афганците" на езика на пущуните.

При тях бях в безопасност, защото за пущуните гостът е свещен. Посочиха ми къде ще нощувам. Домакинът ме покани да го придружа, където неговото момченце щяло да стреля и да получи своя собствена пушка, ако уцели. На връв на триста крачки защипаха един брой на "Pakistan Times". Голямо-форматен вестник, но се вееше от вятъра и беше трудна мишена. Момченцето го простреля и беше щастливо. Получи си пушката. Поисках и аз да му подаря нещо. Момченцето поиска патрони. Отидохме на пазарчето Ланди Котъл на Хайберския проход. Купих патрони и стек цигари Capstan, по осем в кутийката, като някогашните наши малки ардички, които наричахме кариочки. Поисках и нещо за вечерята да купя. Мигом привикаха един, който седна на земята, кръстоса босите си крака и защипа дръжката на ножа си между палеца и средния пръст на левия си крак. Бащата на момчето му казваше от коя част на ярето какво да ни отреже и седналият, хванал месото с две ръце, го движеше нагоре-надолу по острието на ножа. При долно крайно положение мръвката докосваше черния нокът на палеца на крака му. Момченцето понесе месото. Аз не можех да нося, понеже бях гост, а баща му бе мъж, който не може да носи покупки, само оръжие.

После опекохме месото на жар и беше вкусно. Не изядохме всичко; оставихме за жените, които аз не видях. Нямаше молитви, нямаше метани. Само, когато мъжете излязохме да пикаем под едрите звезди над Хиндукуш, казаха ми да се извърна, за да не пикая срещу Мека.

После мъжете ме придружиха до границата. Там ядохме питки "нан", тънички като палачинки, но по-вкусни, понеже пущунът така ги мяташе вътре в кирпичената пещ, че те се пльосваха вътре и се залепяха над жарта. Ядохме заедно с пакистанските граничари и с афганските, които донесоха чайник и чаши, в дъното на които имаше твърда като бетон утайка от засъхнало мляко и захар. Казах, че нямам виза. Те казаха: Щом си бил толкова път до нас, срамота е да те върнем. Минавай с тоя твой джип, дето не е твой.

По склона вляво лазеха хора с денкове на гръб. "Да, ама те не минават през граничния пункт, заобикалят го", засмяха се граничарите. Лазещите, явно, пренасяха суровина за хероин.

После US дадоха на пущуните стингъри против съветските хеликоптери и те почнаха да ги брулят като круши от небето.

Пък US вертолетите? Ей, как зрелищна беше тяхната атака в "Апокалипс сега"! Под звуците на "Ездата на валкюриите" във филма на Франсис Копола с Марлън Брандо.

Наскоро бях председател на едно жури за тв документалистика и полякинята все спореше с немеца и с французина, който спореше с мен и с ирландеца, а останалите журиращи спореха всеки с всеки. Но, като видяхме репортажа от Фалуджа (Ирак), млъкнахме. Над пясъците се появиха US вертолети. От първом се чуваше само вятърът. После вертолетите наближиха с бучене и не с Вагнерова музика, а с песента: "Ще те прегазя!" Психо-оръжие.

Let down your hair/ I wanna walk all over you/ walk all over you. Последва изпепеляването на Фалуджа, където тъй щедро и гостоприемно ме бяха посрещнали някога. После - кадри с изпържени човешки черепи и ужасиите, които всеки военен кореспондент като мен е виждал, но психо-оръжието аз го видях в репортажа от Фалуджа.

Такава била волята на Аллах, каза в края на тв документа един старец от Фалуджа. Аз казвам:

България да не воюва в чужди земи. Да воюва на своя земя със своите си кривици.

Надеждата ми това да стане отлита като дима в комина на новата камина, която ми изхвърли телевизора. Чета трактатите на Х. Гроций и гледам опушеното стъкло. Виждай повече стъкло. "See more Glass". Сиймор Глас, се казва Seymour Glass от разказите на Селинджър, който умря миналата седмица. Приживе той отказа да бъде филмиран от Спийлбърг, интервюиран, биографиран като контра-разузнавач, който изкрейзил виждайки смъртта около себе си при десанта в Нормандия и в лагерите за умъртвяване на евреи. Но на - рекламират стъклописи и витражи марка Seymour Stained Glass.